Ето какво разказва самата Карол Мартинез за своя последен роман, изпълнен и с радост, и с мъка, но и с много поезия:

„Една читателка ми разказа за испански обичай, спазван в Андалусия, родината на нейния род. Когато жената усещала, че краят ѝ наближава, тя ушивала възглавничка във формата на сърце и я натъпквала с парчета хартия, върху които написвала своите тайни. След смъртта ѝ възглавничката се наследявала от най-голямата ѝ дъщеря, като ѝ било категорично забранено да я отваря. Превърнах тази читателка в героиня на новия ми роман. Лола живее сама в стая над пощенската станция, в която работи, и нейната най-голяма – и единствена – радост е градината ѝ. В портфейла си носи само снимки на цветята си, а шкафът в стаята ѝ е пълен със сърца от плат, оставени от жените от испанския ѝ род. И Лола се пита дали е създадена от семейната история, която се съдържа в тези забранени сърца и за която тя не знае нищо. Дали нейната лична история е написана от тези, които са я предшествали? Би трябвало да разкъса сърцата, за да разбере…“