Октомври има навика да се изнизва точно както и цялата година – бързо, неусетно и по терлици. Без да се усетим, се наложи да свалим сандалите, защото есента вече е тук в цялата си прелест – шарени листа, задръствания и любимата ни част – каквото и да правим, винаги сме неподходящо облечени (или се потим, или зъзнем).
В такива моменти ни утешава фактът, че и това ще мине (и друго ще дойде) и си припомняме любимите ни страшни истории. Миналата година ни вълнуваше смъртта, преди това се чудехме защо четем ужаси, а сега просто се успокояваме, защото положението в тях е много по-зле. Нека бъдем честни – героите само си мечтаят да имат нашите проблеми. И докато пием чай и кълнем (вежливо!), решихме да споделим с вас какво ни плаши и мотивира да се вземем в ръце и да не мрънкаме толкова много.
Знаете ли, че…
Таня е спала на светната лампа след като е прочела „Играта на Джералд”. Както се изрази самата тя: „ужас на ужасите”. Сред останалите ѝ любими страшни четива са „Приспивна песен” на Чък Паланюк, която е истински апокалипсис, предизвикан от думи, и „Гълъбът” на Патрик Зюскинд.
Знаете ли, че…
Стоян е истински класик. И ще го оставим сам да ви разкаже за любимите си ужасии, които са „Лотарията и други разкази” на Шърли Джаксън, „Вещиците” на Ан Райс и „Парфюмът” на Патрик Зюскинд.
„Общото между трите книги за мен е атмосферата, в която авторът те потапя. С разказите си Шърли Джаксън внушава онова особено чувство, че нещо не е съвсем наред, но не можеш веднага да кажеш какво е то. Сякаш всичко може да се обърка ужасно всеки момент, но може и да няма нищо такова и ти просто да си внушаваш, а може би каквото може да се е обърка вече се е объркало и ти предстои да разбереш колко страшни са последствията.
Героите на Ан Райс са пъстри, живи, безпардонни, прекрасното и ужасното се преплитат, и през цялото време имаш усещането, че си там с тях, в Ню Орлиънс, ту насред пищни забавления във внушителни имения, ту в центъра на зловещи и скверни ритуали.
„Парфюмът” на Патрик Зюскинд дава възможност да погледнеш света през очите на „злодея”, на чудовището, и сякаш някак те предизвиква да видиш ума му като красив, логичен и дори разбираем. За мен е впечатляващо и как авторът успява да опише по изящен начин на пръв поглед ужасяващи и отвратителни неща. Перфектно четиво за най-зловещия месец на годината.“
Знаете ли, че…
Ади може би е най-смелата от нас, защото за нея няма книги, които наистина да я плашат. Сред фаворитите ѝ в по-широк диапазон се нареждат „Малазанска книга на мъртвите 2: Дверите на скръбния дом” от Стивън Ериксън, „Библиотечна полиция” от Стивън Кинг, „Слънчевото куче” отново на Кинг и „Захапи за врата” от Тери Пратчет. Доста СТРАХотна селекция бихме казали.
Знаете ли, че…
Томовете на „Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин са най-страшните, които Ели някога е чела, защото са ужасяващи и по реален случай. По-класическите книги, които харесва, са „Човекът във високия замък” на Филип Дик, „Вий” на Николай Гогол и „Дългата разходка” на Стивън Кинг.
Знаете ли, че…
След като е прочела „Мълчанието на агнетата” на Томас Харис, Рая дълго време не е можела да погледне млякото за тяло по същия начин като преди. И все пак най-страшното четиво за нея може би си остава сборникът по математика за 7-и клас. Разбираме я напълно. В нейната класация се нарежда още „То” на Стивън Кинг заради идеята му, че най-голямото чудовище е самият страх във всеки един от нас.
Знаете ли, че…
Биби е изгаряла книга. И ние не знаехме, но е имала основателна причина да го направи. На 17 г. прочита Overdue на Richie Tankersley Cusick. Главната героиня в романа е на същата възраст, на която е и Биби тогава, и именно това направи историята толкова въздействаща. За Биби тя не е била просто някакво момиче, на което се случват страшни неща, а си е представяла себе си на нейно място. Тогава е стигнала до идеята да изгори книгата – днес това ѝ звучи леко налудничаво, но тогава искрено е вярвала, че ако я унищожи, ще се отърве от страха си.
И макар че самият том отдавна го няма, усещането и до днес е останало вътре в нея. Тръпки ни побиха дори да пишем за това.
По-късно решава да даде нов шанс на ужасите с „по-леките” четива на Стивън Кинг, но „Гробище за домашни любимци” не се оказва никак леко. Защото най-страшното понякога не е свръхестественото, а мисълта какво бихме направили, ако болката ни накара да прекрачим границата на нормалното. Този път обаче книгата оцелява и се превръща в напомняне, че в крайна сметка всичко е плод на въображението на автора. Надяваме се.
Знаете ли, че…
Най-страшната книга за Тео е „Козел” на Йордан Радичков, но не заради самата история, а защото е трябвало да прави оформление и илюстрации по нея като задача в първи курс. След този абсолютен хорър се нареждат I Have No Mouth, and I Must Scream на Harlan Ellison – кратък, но за сметка на това доста плашещ разказ, и All Tomorrows на C.M. Kösemen, което е по-скоро спекулативна еволюция на човечеството, която отива в доста мрачна посока. Има и илюстрации!
Знаете ли, че…
Деси още обича да чете с фенерче под завивките (така направи и с „Къщата на фуриите”), но най-ужасяващото четиво за нея си остава учебникът по биология на френски за 8-и клас (който всъщност се учи в 9-и клас). След това се нарежда всичко на Чък Паланюк – страшно, извратено и гениално, и доста уникалната книга The Route of Ice and Salt на Jose Luis Zarate, в която има мокри сънища с плъхове (причинени от Дракула… може би).
Надяваме се, че нашият еклектичен подбор е бил интересен за вас и може би сте си харесали следващо четиво. Както може би забелязахте, всеки от нас влага нещо различно, когато мислим за страшни истории. Общото е, че най-страшните остават с нас завинаги.
